Задържан в Кабул

Разказ на една жертва на ЦРУ

Радиодокументална пиеса от Кристиан Брюзер

Оригинално заглавие: Gefangen in Kabul. Ein CIA-Opfer erzaehlt

Продуцент: Ева Ройтер

Продукция на Австрийското радио (ORF), 2006

(със съкращения)

публикува се със съгласието на автора

Казвам се Халед ел-Масри.

Моето име „ел-Масри” е популярно име в Ливан, страната, в която съм роден; то просто значи „египтянина”.

Немски гражданин. Роден на 29.06.1963 г.

През 1985 аз избягах от гражданската война и ми бе дадено убежище в Германия. Немски гражданин съм от 1995 г.

Женен. Сега имам пет деца, преди отвличането родени бяха четири от тях. Най-малкият сега е на два месеца. Аз съм шофьор на камион.

Или по-скоро бих дал всичко да си върна работата като шофьор на камион или в търговията с автомобили. В момента съм без работа. Изпратих десетки молби, но до момента без никакъв успех.

* * *

Моята история започна на 31 декември 2003 година.

Не беше лесно време за мен, тъй като бях безработен; исках няколко дни да остана насаме, за да се измъкна от напрегнатите отношения в семейството. Спонтанно реших да отпътувам някъде навън и реших да отида в Македония ...

... страна, която се намира между Германия и родината ми, Ливан; купих си билети за автобус.

Стигнахме сръбско-македонската граница на 31 декември 2003. Шофьорът на автобуса събра всички паспорти за проверка.

Той се върна няколко минути по-късно с паспортите и те бяха върнати на всички пътниците с изключение на моя; той ми каза, че митничарите искали да ме видят.

Тогава ми каза да взема чантата си с мен, тъй като те щели да продължат пътуването; това щяло да отнеме известно време.

* * *

Аз бях задържан да чакам на границата три часа, преди да бъда отведен в една стая; там бях разпитан от двама цивилни полицаи, въоръжени с пистолети.

Той ме попита дали познавам някоя ислямска организация като Мюсюлманско братство или ал-Кайда или някоя благотворителна организация като ал-Харамайн или Ислямско освобождение. Тогава ме попитаха дали не познавам някой, който дарява пари на тези организации, дали съм посещавал джамията в Улм, колко хора я посещават и от какава националност са те, дали познавам някакви ислямисти или екстремисти, там откъдето идвам, дали това е моят паспорт. Това продължи до 10 вечерта.

След седем часа на границата аз бях изведен навън, където група хора чакаха до няколко коли. Бях отведен в хотел. Двама мъже ме преведоха бързешком до асансьора през фоайето и ме отведоха в стая на петия етаж. Очаквах да напуснат стаята.

Тогава ги попитах: „Тук ли възнамерявате да останете?” След което той каза: „Да, можеш да спиш, ако си изморен. Ние оставаме тук.” Тогава попитах: „Под арест ли се намирам?” А той отговори: „Не. Да виждаш някъде белезници?”

Мъжете претърсиха багажа ми. На този етап аз все още вярвах, че е станало някакво недоразумение.

Разпитът на границата беше направен на английски.

Аз говоря много лош английски, може би съм се изразил зле.

По-късно и през следващите два дни дойдоха и други мъже.

Бях подложен на кръстосан разпит за няколко часа и разпитван за конкретни хора в Улм.

До този момент бях помолил за свързване с немското посолство или за преводач, тъй като моя английски е беден и се състои само от няколко думи. Само с тях трудно можех да комуникирам. Но те ми отказаха всякакво съдействие.

През целия ден трима въоръжени мъже обкръжават леглото ми. Позволено ми е да го напускам, само за да отида до тоалетна. Дори и там не ме оставят без надзор. Всички завеси са спуснати през цялото време. Мога да хвърля само бегъл поглед към града, когато стаята се проветрява. По-късно, по описанието ми ще се разбере, че съм бил задържан в Скопие.

След седмица търпението ми се изчерпа и аз се опитах да отида до вратата. Мъжете опряха пистолетите си в слепоочията ми и ми закрещяха да се върна в леглото.

Разбрах, че положението ми е сериозно. Те не биха се поколебали да стрелят. Така че аз се върнах до леглото.

* * *

След десет дни шефът смени тактиката като ми предложи сделка.

Попитах го: „И каква е сделката?” След което той ми каза да призная, че съм свързан с ал-Кайда. Тогава нямало да стоя в Скопие повече, щял съм да бъда качен на самолет и изпратен обратно в Германия.

Аз казах: „Няма да кажа това.” Ако той иска да ме върне в Германия, той може да го направи по всяко време, но без да казвам, че съм свързан с ал-Кайда.

Няколко пъти той даде всичко от себе си, за да ме убеди. Всеки път аз отказвах.

Те използваха други трикове, за да опитат да ме накарат да дам признания за показанията, които те желаеха. Трябваше да призная, че съм египтянин и че съм бил в Афганистан. „Зад вратата има един човек” - беше ми казано, - „който те е видял там.”

„Да го повикаме ли вътре?” Аз казах: „Защо не? Поканете го да влезе.” Не влезе никой. Покашляния.

Три седмици след моето арестуване ми беше казано, че на следващия ден със самолет ще бъда върнат обратно в Германия.

На следващия ден моите охранители дойдоха с видео камера. Един от тях ми каза да застана до стената, да кажа цялото си име и след това да кажа, че съм добре, умствено и физически. Аз го попитах за какво им е нужно това. Той отговори: „Шефът го иска!”

* * *

След 23 дни в Македония аз бях отведен от хотела. Сложиха ми белезници и превръзка на очите. Шумовете, които чувах, ме навеждаха на мисълта, че са ме откарали на летището. Бях отведен в една стая.

Тогава вратата се затвори и аз започнах да получавам удари от всички страни. Дрехите ми бяха разпрани с остри инструменти и смъкнати от мен.

Направих всичко възможно, за да се защитя, когато се опитаха да разкъсат бельото ми, но те станаха още по-груби. Чух ги да правят снимки.

Смениха превръзката на очите ми, успях да забележа седем маскирани мъже. Облякоха ми анцуг и с колан стегнаха ръцете ми зад врата. Тогава ми сложиха тапи на ушите и наушници. Накрая на главата ми бе сложен чувал.

Влачиха ме около стотина метра до един самолет. 15 стъпала нагоре, помня това. Тогава бях хвърлен на пода и упоен чрез инжекция в рамото.

Аз изгубих съзнание скоро след инжекцията и не знаех нищо повече за това какво се случва.

* * *

След кацането, аз бях хвърлен в багажника на една кола. Пътувахме около четвърт час.

Извадиха ме и ме смъкнаха по някакво стълбище; след няколко стъпки бях повален на пода и ритан по гърба, главата и раменете. Тогава бях освободен от белезниците. След това вратата се затвори и те си отидоха.

След няколко часа сън се събудих в малка, мръсна стая. През малко прозорче можех да видя хора в афганистанско облекло.

Тогава разбрах, че съм в Афганистан.

Попитах затворника в килията, съседна на моята: „Къде се намираме?”

„В Кабул сме”, отговори той.

Затворниците преди мен бяха издраскали стените на килията с датите на арестите си и гладни стачки. Били са от Ирак, Пакистан и Йемен. По стените също така бяха издраскани строфи от Корана и молитви.

По късно същата нощ четирима мъже, маскирани в черно, ме отведоха в стаята за разпит.

Там бях накаран да сваля всичките си дрехи. Те направиха снимки, взеха ми кръвна проба; дадох и уринна проба също така. Имаше американски лекар, а един арабин с палестински акцент ни превеждаше.

* * *

На следващия ден седем маскирани мъже ме завлякоха обратно в стаята за разпит. Бях избутан до стената и ми крещяха. Един американец вече чакаше.

Той ме попита: „Знаеш ли защо си тук?” Аз му отговорих, че точно това е нещото, което искам да разбера. Той каза: „Намираш се в страна без закони. Никой не знае къде се намираш Знаеш ли какво означава това?” „Да, знам”, отговорих аз. След което той каза: „Можеш да прекараш тук двайсет години или дори може да бъдеш заровен тук и никой няма да разбере за това.”

Бях отведен обратно в страшно мръсната килия. Тя беше 2 ½ на 3 ½ метра широка. В нея имаше мръсна синтетична подова настилка, изцапано одеяло и пластмасова тоалетна чиния.

Не ти е разрешено да ходиш до тоалетна, когато си поискаш. По-късно ще ти разрешат да се освободиш в тоалетната. В килията нямаше нищо друго.

Изцапаното одеало осигурява малка защита от зверския студ. На два пъти навън дори валеше сняг.

Всеки път, когато се опитам да заспя, не мога, защото е твърде студено. Ако седна се чувствам ужасно изморен, ще ми се да поспя. Но не мога да спя, защото е студено.

Всякакво общуване с другите затворници беше строго забранено. Никога не ни беше разрешено да излезем на въздух и нямаше нищо, което да ни занимава.

Няма с кого да си говориш. Седиш в ъгъла, мислиш, докато се измориш, опитваш се да заспиш, но не можеш да го направиш просто с натискане на копчето. Спал си достатъчно поне за следващите десет години. Така че просто продължаваш да умуваш над цялата история. Понякога те обеземат ярост, агресия и горчивина.

Но най-лошото от всичко бяха храната и напитките.

Когато в началото бях оставен в килията, бях много жаден; никога до сега не съм бил толкова жаден през живота си. В ъгъла имаше бутилка с вода. Отдалеч можех да подуша, че е мръсна, като от някой аквариум.

Тогава помолих охраната за някаква питейна вода. Той посочи бутилката. Тогава аз казах: „Не става за пиене.” А той ми отвърна: „Или ще пиеш от тази, или няма да пиеш изобщо.” Аз стиснах носа си и отпих глътка. Остатъчния вкус продължаваше повече от час и аз трябваше да повърна. Но в стомаха ми нямаше нищо. Това се повтаряше всеки ден.

Дадоха ни да глозгаме пилешки кости, останки от храна; те просто бяха сварени във вода и ни бяха дадени с коричка хляб. Понякога ни даваха ориз с отдавна минал срок на годност.

Оплаквах се от това лошо отношение при всеки разпит. „Това не е наш проблем, кажи на афганистанците”, беше всичко, което американците отговориха. Но афганистанците нямаха никакви самолети, с които да транспортират до тук хора от Европа.

* * *

На няколко пъти исках позволение да се свържа с немските власти. Това всеки път ми бе отказвано.

През тези първи седмици аз бях разпитван четири пъти. Винаги присъстваха двама американци, психолог и началника на затвора. Те винаги задаваха едни и същи въпроси: какво съм правил в Македония, дали познавам някакви екстремисти, дали познавам някой, който дарява пари на ислямистките организации. „Не познавам никого”, отговарях аз.

По-късно, след около месец в Афганистан, аз бях разпитван интензивно за Улм и Ной-Улм [немски градове], за Домът на културите [Multikulturhaus], за ИИЦ (Ислямския информационен център) в Улм, за д-р Юсуф, за Реда Сеям и какво се е случило в Домът на културите. Кой какво е направил? Какво е било проповядвано на петъчните молитви? Такива въпроси.

* * *

В затвора имаше десетки затворници: от Йемен, Саудитска Арабия, Ирак, Афганистан и Пакистан. Ние бяхме строго изолирани един от друг, но си оставяхме тайни съобщения в тоалетната. Какво се е случило с другите затворници и други подобни. През нощта, щом охраната се отстраняваше, имахме възможност да говорим едни с други през коридора. Решихме на 5-ти март 2004 да започнем гладна стачка.

Също така изхвърлихме бутилките си и отказахме да приемем вода.

Повечето от затворниците бяха затворени от дълго време и бяха в лоша физическа форма; след седмица те трябваше да се откажат от гладната стачка. Освен мен, само един пакистанец продължи.

* * *

Някои от нашите другари са били жестоко измъчвани в други затвори, държани от американци. В така наречения „Тъмен затвор” например:

Затворът е под земята, някъде в Афганистан. Непрекъснато е тъмно и по 24 часа на ден звучи силна музика, от този вид, който наистина започва да ти лази по нервите...

...рап музика, възхваляваща Америка и Израел, осмиваща Аллах и Мохамед.

Обитателите са провесени от тавана на ръцете си с крака висящи под тях, чисто голи през студения сезон. По пет дни те не получават нищо за ядене или пиене.

Затворниците ми казаха, че след пет дни и нощи, краката им били лошо подути, китките им били протрити до кръв от веригите. Когато в края на краищата ги освобождавали, те падали на земята като торби.

Един другар, затворник от Танзания, ни каза, че американски агенти са го заключили в куфар.

В съвсем малък, така че той бил целият превит. Куфарът миришел и те го заключили в него за дълго. Вонята и липсата на пространство го накарали да повърне. Едва тогава го измъкнали навън. След това отново вътре и така нататък...

Избиха му зъбите. Имаше рани по главата, ръката му беше счупена на три места и не му беше оказана помощ. Умствено той вече беше развалина. Не спираше да удря главата и тялото си в стената – можех да го чуя в килията му. Продължавах да го чувам и се опитвах да го успокоя, някак си да му помогна.

Другият от Пакистан беше болен. През цялата нощ го чувах как стене, беше неспособен да стане от леглото; не му бе дадено нищо, нито лекарство, нито посещение на лекар, нищо.

Танзаниецът пикаеше кръв и никой не обърна внимание.

„Човекът от Танзания” бил Лаид Саиди. 43-годишният мъж ръководил ислямистката благотворителна организация „Ал Харамайн” в Танзания. През май 2003-та Лаид Саиди е доведен в Афганистан, където е задържан и измъчван в продължение на 16 месеца без изобщо някога да е бил обвинен.

В затвора той се запознава с Халед ел-Масри и останалите. Арестуваните запомнили телефонните си номера и си обещали един на друг да информират близките на останалите, веднага щом някой от тях бъде пуснат на свобода.

„Ню Йорк Таймс” беше първото издание извело наяве случая на Саиди през юли 2006-та. Използвайки запомнените от ел-Масри номера, „Ню Йорк Таймс” успява да издири и други затворници. Междувременно двама пакистанци са преместени в Гуантáнамо.

След няколко месеца в затвора, разпитващите предоставили аудиозапис на разговор с Лаид Саиди, „човекът от Танзания”, и бе доказано, че подозренията срещу него се основават на недоразумение.

От подслушан телефонен разговор с неговия брат американците помислили, че той говори за купуването на самолети, когато в действителност те всъщност говорят за купуването на автомобилни гуми.

Аз бях щастливец; имах висока температура само веднъж. Но през цялото време имах главоболие и пристъпи на световъртеж. Гладната стачка ми причини треперене и проблеми със зрението.

Между нас, затворниците, имаше удивителна солидарност. Всички се подкрепяхме.

За да започна отнякъде, когато имах само едно одеало, казах: „Тук е невъзможно да се спи”. Единият от затворниците умоляваше охраната хиляди пъти да ми даде одеалото си. И той го направи, въпреки че самият той се нуждаеше от него. Да, те наистина бяха добри хора.

Дик Марти говори за световната мрежа на паяка. През юни 2006-та швейцарският парламентарист представи пред Съвета на Европа възложения му доклад, относно затворите на ЦРУ и тайния самолетен транспорт за затворници в Европа. Случаят на ел-Масри му предостави идеалното развитие на такъв случай, за да разобличи практиките на ЦРУ.

Докато европейците правят всичко възможно да се противопоставят на заплахата, на която тероризмът изложи съществуващите законови структури, казва се в доклада, Съединените американски щати са развили идеи, които целят да поставят и да изнесат борбата с тероризма извън законово определената рамка.

Дик Марти обвини четиринайсет европейски държави, Германия включително, в толериране на американски практики, нарушаващи човешките права.

На 23-тия ден от тяхната гладна стачка, американците слючили сделка с пакистанеца. Той се съгласил да прекрати своята гладна стачка и получил добра храна, прясна вода и книги за четене, преди да бъде преместен в по-добър затвор.

При мен никой не дойде.

Никога не бих се съгласил на подобна сделка.

След 24 дни гладна стачка аз започнах да крещя с цяло гърло през прозореца на килията, обиждайки американците. Един или двама души се струпаха пред прозореца ми. Аз се опитах да привлека вниманието им и се молех за помощ. Един човек обеща, че ще се погрижи, за това да ми осигури разговор с началника на затвора. Когато следващите два дни не се случи нищо, аз отново започнах да крещя. Тази вечер бях отведен в стаята за разпити.

Началникът на затвора ми каза, че според него мястото ми не е тук и поради това вече е писал до Вашингтон. После ме попита защо правя гладна стачка. Казах му, че е поради лошото отношение; поради храната, водата и поради това, че тук нямаме права от никакъв вид, а аз дори не знам защо съм задържан. Тогава той ме попита: „Тогава какво искаш, за да прекратиш тази гладна стачка?” Тогава му казах, че той има четири възможни посоки на действие:

Или да гладувам до смърт, или той да ме освободи незабавно, или да ми бъде позволено да говоря с немски служител, който може да установи какво се случва без да бъде повлиян от никого, или да бъда отведен и проверен пред Американския съд. Той отговори, „Това аз не мога да реша.” Той щял да предаде моите условия на Вашингтон.

Според „Уошингтън Поуст” проверката на паспорта на ел-Масри в главната квартира на ЦРУ потвърдила неговата автентичност. ЦРУ си дало сметка, че отвличането на немеца е било грешка.

Защо сега?

Част от служителите били за директно влизане в контакт с немските власти, други били против това и предложили ел-Масри да бъде отведен със самолет в Македония и там да бъде освободен.

„Няма да има никакви доказателства; никакъв самолетен билет; нищо. Малко шум в пресата – тогава това ще е всичко. Никой не би му повярвал.”

Когато шефът на ЦРУ, Тенет, бил информирам по въпроса, той обсъдил различните възможности със своите началници в правителството. Кондълиза Райс, по това време съветник на Буш по въпросите на националната сигурност, трябвало да информира немците.

„Не можехме да рискуваме Президентът да лъже немския канцлер, въпросът трябваше да излезе наяве”, спомня си един от преките участници.

Взето е решение американския посланик в Германия да информира министърът на вътрешните работи на Германия, Шили.

На 35-тия ден от моята гладна стачка аз вече не можех да ставам. Когато трябваше да се уринирам, аз просто използвах бутилката, тъй като не можех да се изправя. Виждах само черни петна, имах силно главоболие и болки в стомаха. Но бях твърдо решен да търпя докрай.

На 37-мия ден началникът на затвора и лекарят ми обещаха, че до три седмици ще бъда освободен. Беше крайно необходимо да ям; тъй като те не можеха да ми дадат гаранция, аз отказах.

Тогава той каза: „ОК, ние имаме и други методи.” Аз му казах да направи каквото счита за правилно. Бях върнат в килията си.

След двайсет минути се появиха четирима маскирани мъже и ми сложиха белезници и вериги. Бях пренесен в стаята за разпити и вързан за стол, докато един от тях държеше главата ми наведена назад.

Тогава лекарят пристигна с тръба с нещо като рог в единия край. През носа ми той напъха тръбата в корема ми и в другия й край изсипа канче – имаше вкус на какао. Усещането беше ужасно.

„Можем да продължаваме да те храним по този начин”, ми каза докторът. „Ще прекратя гладната стачка, ако всички затворници получат по-добра храна”, предложих аз. „Недей да говориш от името на другите, говори само за себе си.”

По-късно ми донесоха книги и храна: рибни консерви, сирене, маслини и бонбони.

Аз възобнових нормален начин на хранене.

* * *

Беше ни позволено четенето на Корана и аз продължих да го препрочитам, периодично казвах молитвите си. В такава ситуация мислиш много повече за Бог, отколкото си някъде навън. Всички пътища са преградени, само този е останал.

Коранът дава известна утеха и помага да минава времето. Някои пасажи са наистина вдъхновяващи.

* * *

Минаха седмици без нищо да се случи, въпреки обещанието за освобождаване.

В един момент, един американски психолог дойде да ме види, като твърдеше, че е дошъл специално от Вашингтон, за да направи това. Той ме попита какво ме безпокои най-много и какво мисля да правя, когато бъда освободен. „ОК, мисля, че скоро ще си навън”, заяви той след час и изчезна.

В началото на май началникът на затвора ми съобщи, че ще имам друг посетител на следващия ден.

За пръв път бях представен без белезници и без обичайното брутално отношение. Бяха ми предложени чай и бисквити. Един немец ме очакваше.

Той каза, че се казва Сам. Беше строен, висок около метър и осемдесет, имаше дълга руса коса и мустаци. Носеше малки очила и говореше със северногермански акцент. Изглеждаше нервен и не знаеше откъде да започне. Подбираше думите си много внимателно (имитира Сам): „Е, нека говорим съвсем открито. За всичко, съвсем честно, напълно открито. Само момент...” Той винаги внимателно обмисляше избора си на думи.

Тогава казах: „ОК, вие знаете кой съм аз, но аз нямам никаква идея кой сте вие. От немските власти ли сте?” Той се обърна към своите американски колеги и след това каза: „Бих предпочел да не отговоря на въпроса ти.”

„Знаят ли немските власти, че съм тук?”, беше следващото, което попитах. „Предпочитам да не дам отговор и на този въпрос.” Аз не бях там, за да задавам въпроси, а само за да давам отговори. Единственото нещо, което той каза, беше, че жена ми не знае къде съм.

Сам ми задаваше въпроси в протежение на три вечери. Той фактически ме питаше същите неща като американците: за посетителите в джамията в Ной-Улм, дали там има някакви проповедници на омраза, а също и за конкретни хора като Реда Сеям.

В края на последния разпит той каза: „Смятам, че ще бъдеш навън до седмица.”

Това, разбира се, направо ме вбеси. Казваха ми го всеки път. Така че аз му се разкрещях и му казах никога повече да не си показва физиономията тук отново. Като от следващия ден ще възобновя своята гладна стачка, този път няма да чакам толкова дълго. Те в Германия би трябвало да се размърдат.

Тогава той каза: ”Не, не, недейте да възобновявате вашата гладна стачка!” Реших да му дам два дни, така че той да може да продължи разговорите с Германия.

На следващия ден Сам и началникът на затвора потвърдиха с ръкостискане, че до осем дни ще си бъда у дома. Предупредиха ме, че пътуването ще отнеме известно време.

Два дни по-късно Сам дойде до моята килия вечерта, за да ми каже, че пътува за Германия и ме попита дали има нещо, което би могъл да ми донесе от дома.

Не, благодаря, отговорих, нямам нужда от нищо.

Кой беше Сам? От името на немските власти ли е действал той?

Официално тази версия беше яростно отречена. Но съмненията се натрупват.

В края на 2005-та, журналист с добри връзки в тайните служби, изпраща на адвоката на ел-Масри снимка на въпросния агент. Ел-Масри се стресва като вижда снимката: „Това е той!” Той успява да идентифицира Сам на други снимки, а също и на видео.

Полицията организира очна ставка. Десетима мъже с номера в ръцете си трябва да застанат срещу така нареченото „испанско огледало” – огледален прозорец.

Когато полицията включила осветлението, без всякакво затруднение ел-Масри идентифицира номер 6 като Сам. Оказва се, че това е Герхард Леман, полицай от Федералната криминална полиция. Той изглежда много нервен и отрича някога преди да е виждал ел-Масри. Можел да докаже, че по въпросното време не е бил в Афганистан, а във Виена.

Малко след като ел-Масри и неговият адвокат напуснали главното управление на полицията, адвокатът получава SMS със съобщение: „Идентификацията неуспешна.” Ел-Масри и неговият адвокат били озадачени. Според тях идентификацията била успешна.

След проучване на списъците с дежурства Държавната прокуратура отхвърля всякаква възможност въпросният полицай да е Сам.

През юни 2006-та става ясно, че телефоните на двамата, адвоката и неговата съпруга, са били записвани от месеци без те да са били информирани. Записването започнало точно в момента, в който започнали да се разпространяват първите слухове, че Сам е бил полицай от Федералната криминална полиция.

На 27-ми май началникът на затвора ме помоли незабавно да престана да ям или пия. Следващата сутрин съм щял да потегля за Германия. Пътуването щяло да отнеме поне 20 часа и аз нямало да имам възможност да ходя до тоалетна.

На следващата сутрин съм отведен до летището. Началникът на затвора и Сам ме чакат. Аз трябва да сменя затворническите си дрехи с моите собствени. Държа пътната чанта, която ми бе взета в Македония. Тогава ме завързват, сложени са ми превръзка на очите, тапи за уши и наушници и ме отвеждат до самолета.

Наушниците убиваха по време на полета. Попитах Сам, дали може да ги сваля. Сам попита американеца преди да ги махне. Сам си говореше с мен по време на полета. „Имаме нов президент сега”, каза ми той.

По-късно ми каза: „Ние сме над Европа сега, но няма да се приземим в Германия, а някъде наблизо. Не ми каза къде. Това щял да бъде моментът, в който пътищата ни се разделят, другите щели да поемат нещата. Трябвало да остана тих, моля; определено съм щял да бъда отведен вкъщи и трябвало да съм търпелив.

Дълго време немското правителство твърдеше, че не е знаело нищо за случая на ел-Масри, докато не получили писмото от неговия адвокат. Все пак след публикуването на една статия във „Уошингтън Поуст”, бившият министър на вътрешните работи, Шили, трябваше да признае, че е бил информиран за отвличането две седмици преди американския посланик.

Твърдеше се, че американският посланик казал на Шили: ”Министре, имам неприятната задача да ви информирам, че нашите тайни служби по погрешка са отвлекли немски гражданин. Моля, запазете това за себе си!”

Когато бил запитан защо не е предал тази информация на разследващите служби, бившият министър на вътрешните работи отговорил: „Аз не съм следовател, работещ за Държавната прокуратура.”

До днес си нямам идея къде се приземихме. Бях отведен в минибус. Не разпознавах езика, който използваха моите стражи. Шест часа по-късно мъжете ми позволиха да изляза от автобуса и ми махнаха превръзката на очите.

Бяхме в планинска местност; беше тъмно. Не трябваше да се обръщам назад, заповядаха мъжете, а да вървя напред, право по пътеката, на която се намирах.

Това беше такова забравено от Бога място, помислих си, че още там ще ме застрелят. Просто вървях.

Пътеката изви рязко надясно след около 400 метра. Пред мен стояха трима мъже в униформи и с „Калашников”, които ми поискаха паспорта.

Той каза: „Тук си нелегално. Ела с нас!” Той посочи с ръката си, ето така. Първата ми мисъл беше: „Тъкмо свършихме там и сега тук всичко започва пак отначало.”

Те ме отведоха до малка административна сграда. По флага бих могъл да кажа, че бяхме в Албания. Разказах на граничаря моята история.

Той просто ми се изсмя.

Исках разговор с немското посолство. „Това не е необходимо”, каза ми командира. ”Ние ще те отведем до Тирана и ти ще можеш да напуснеш страната.”

Около 10 вечерта напуснахме граничния пост и следващата сутрин пристигнахме на летище „Майка Тереза” в Тирана.

Колата спря на около 100 метра от входа на летището. Взеха ми паспорта и 320 евро от моите пари, за да ми купят билет. След четвърт час се върнаха. Казаха, че е време да влизам, очакваха ме.

Движех се заедно с него и ние минахме всички проверки. Той ме придружи до самолета; остана на летището. Тогава отлетяхме за Франкфурт.

През май 2006-та, американския федерален съдия Томас Елис прекратява делото на ел-Масри срещу ЦРУ, което Американската агенция за граждански права бе завела от името на ел-Масри. Разглеждането на делото би довело до подробна обществена преценка на американските практики на „предаване”. В своето решение съдия Елис намеква, че вярва на ел-Масри, но подчертава, че личните интереси на ел-Масри трябва да минат на второ място пред националните интереси в запазването на държавни тайни.

„Нямате ли по-актуална снимка от тази?” Попита ме немският служител по време на паспортния контрол. За всичките пет месеца не бях имал възможност да подстрижа нито косата, нито брадата си; трябваше да си изгризвам ноктите.

„Снимката е актуална, просто изглеждам стар”, отговорих аз.

При показването на лична си карта и шофьорската книжка, аз бях пуснат да премина. Взех влак до Улм.

Стигнах до вкъщи, отворих вратата, а апартаментът беше опакован, всичко беше в кутии. Изглеждаше, че семейството ми е заминало преди известно време. Нямах телефон.

В Домът на културите един познат ме успокои. „Не се притеснявай, жена ти и децата ти се върнаха в Ливан.” След като не съм се обадил със седмици, обезпокоени те отлетели при родителите на жена ми в Ливан. Обадих им се и най-общо им обясних какво се е случило.

И че трябва да се върнат. След по-малко от седмица тя се върна заедно с децата. И това е то.

Никой не знае колко от жертвите на ЦРУ са изчезнали. Можем да допуснем, че по-голяма част никога няма да заговорят открито за това, което им се е случило.

Бях наистина изплашен. Когато се върнах в Германия, не спях в моя апартамент. Дадох си сметка, че те наистина са мислили, че нищо няма да кажа. Сам го намекна многократно. Той каза: „Вие сте достатъчно интелигентен да разберете какво имам предвид.”

Те бяха сигурни, че няма да кажа нито дума.