спектакъл на Младен Алексиев с участието на Виолета Витанова, Елена Димитрова, Станислав Генадиев, Христо Петков
физически тренинг Виолета Витанова, Станислав Генадиев музикална селекция Галин Попов, Младен Алексиев графичен дизайн Милена Иванова - mim в сътрудничество със Станимир Панайотов, Калин Николов, Мирослав Йорданов и Евгения Сърбева
със специалната подкрепа на Гергана Димитрова, Веселин Димов, Росица Младенова, Таня & Шон, Славка Кукова, Яна Вълчева, Петко Стоянов, Димитър Жечев, Петър Мелтев
спектакълът е репетиран в Център за съвременен уличен танц и Театър-студия "Студентина", благодарение на Станимир Енчев и Петя Божинова
с финансовата подкрепа на Столична програма "Култура" на Столична община и Фондация "Етюд"
от Халед ел-Масри
18 декември 2005
Los Angeles Times
АМЕРИКАНСКАТА ПОЛИТИКА на "необичайно задържане" има човешко лице и това е моето лице.
Аз все още се възстановявам от едно преживяване, което беше отвъд границите на приемливото, отвъд ограниченията на който и да е правен режим и неприемливо за което и да е цивилизовано общество. Защото вярвам в американската правова система, аз дадох под съд Джордж Тенет, бившия директор на ЦРУ, миналата седмица. Това, което се случи на мен, не трябва да бъде допускано никога повече.
[…]
Аз все още не знам защо всичко това се случи на мен. Бе ми казано, че държавният секретар на САЩ, Кондолиза Райс, на среща с немския канцлер е потвърдила, че моят случай е бил „грешка” – и че американските говорители по-късно отрекли, че тя е казвала подобно нещо. Не съм присъствал на тази среща. Никой от американското правителство не се е свързвал с мен, нито ми е предлагал някакво обяснение или извинение за болката, която ми бе причинена.
Секретар Райс заяви публично, по време на дискусия за моя случай, че „всяка политика понякога води до грешки”. Но именно това е причината, поради която “необичайното задържане” е толкова опасно. Тъй като разпитите ми изясниха, когато ми казаха, че съм задържан в страна без закони, основната цел на необичайното задържане да лиши даден човек от защитата на закона.
Много пъти умолявах хората, които ме бяха задържали, да ме изправят пред съд, където бих могъл да обясня на съдията, че е направена грешка. Всеки път те отказваха. По този начин „грешката”, която би могла лесно да бъде поправена, доведе до няколко месеца на жестоко отношение и безсмислено страдание, за мен и за цялото ми семейство.
Хората, които ме задържаха, не ме изправиха пред съд, така че миналата седмица аз изправих тях пред съда. Подпомогнат от Американското обединение за граждански свободи, аз съдих американското правителство, защото вярвам, че това, което ми се случи беше незаконно и не бива да се случва на други хора. И вярвам, че гражданите на Америка ще се съгласят, когато чуят моята история.
Отвличането е особено преживяване, непознато и далечно за нас, обикновените хора. През годините след 11 септември 2001-ва обаче фактите показват, че един от методите, към които прибягват демократичните режими, е именно незаконното отвличане на граждани, заподозрени в участие в организирането на терористични атентати. Тази тайна американска политика на задържане през последните години е превърнала стотици невинни граждани от арабски произход в жертви. Техният реален брой остава неизвестен и до днес. Случаят на Халед ел-Масри е един от най-добре документираните сред множество други.
Чрез разрастването стратегиите на съвременната демократична държава да контролира и наказва отделните индивиди, ние можем да допуснем една следваща фаза в човешкото общуване – фрагментирането на общността отвътре, под влияние на реториката на сигурността. Чрез образа на терориста отделни групи биват криминално преследвани и безнаказано подлагани на санкции и нехуманно отношение, превръщайки се в негласни мъченици на политическите и икономически интереси на развитите държави.
Другата страна на „толерантността”, „разнообразието” и „свободата” е безнаказаното нарушаване на основните човешки права от самите държави.
Едно от централните предизборни обещания на Барак Обама бе да закрие затвора в Гуантанамо. Решението му получи широко международно одобрение. Към днешна дата обаче изглежда сякаш правителството на Обама се е надценило.
Миналата неделя министърът на отбраната Робърт Гейтс бе попитан дали на 22 януари 2010 година и последният затворник ще напусне базата в Гуантанамо. Отговорът: "Оказа се, че всичко е много по-сложно, отколкото предполагахме."
Няколко месеца преди това главнокомандващият лагера адмирал Том Коупмън бе казал: "Съществуват редица комплексни - правни и политически пречки, които трябва да бъдат решени за сравнително кратко време."
Основните проблеми
Американският адмирал се оказа напълно прав. Един от големите проблеми пред правителството на Обама се състои в това, че няма пълна документация за затворниците. Данните за задържаните 240 мъже, получени като тежко наследство от правителството на Буш, както и доказателствата сега трябва да бъдат събрани от хората на Обама. А това бе изключително труден процес, който е завършил отчасти.
"Най-голямата пречка пред навременното закриване на затвора през януари идната година е да бъде намерено друго място, където затворниците да бъдат приютени", казва професорът по право Скот Силман от университета Дюк.
Точно в това е и проблемът, защото нито една държава не желае да приеме затворниците от Гуантанамо, вкл. САЩ. През май това беше решено от завидно мнозинство от сенатори - републиканци и демократи, които отказаха да отпуснат пари за закриването на лагера от страх, че затворници от Гуантанамо могат да "цъфнат" в техните избирателни райони.
Лошият пример на САЩ
Това действа демотивиращо на другите държави, които биха могли да приемат затворници. 90 от намиращите се в момента в Гуантанамо 223 души биха могли незабавно да бъдат освободени, тъй като срещу тях няма никакви доказателства. Други между 50 и 60 затворници американската администрация смята за прекалено опасни, за да бъдат пуснати на свобода. Затова те трябва да останат затворени макар и без правни основания.
"Ако не успеем да затворим лагера до 22 януари, но представим план за закриването, тогава хората вероятно ще ни разберат, че работим по въпроса, но ни трябва още малко време", каза шефът на Пентагона Робърт Гейтс.
...описанието от Анри Мишо на една шизофренична маса като функция от процес на производство, какъвто е процесът на желанието: „Щом човек я забележеше, тя продължаваше да занимава ума. Тя продължаваше дори кой знае какво, несъмнено собствената си работа... Поразителното бе, че без да е проста, тя не бе и истински сложна – сложна по начало, по замисъл или по силата на някакакъв неясен план. По-скоро бе лишавана от простота успоредно с изработването й... Такава, каквато бе, тя бе една маса с добавки, както са били правени някои рисунки на шизофреници, наречени пласканици, и ако е била завършена, то е доколкото вече не е имало начин да се добави нещо към нея, маса, която е ставала все повече и повече претрупаност, все по-малко и по-малко маса… Тя не е била годна за никаква употреба, за нищо, което човек очаква от една маса. Тежка, обременително-обемиста, тя била почти непреносима. Не знаели как да я подхванат (нито мислено, нито с ръце). Мястото за поставяне, полезната част от масата, прогресивно намалявало, изчезвало, и понеже било тъй лишено от връзка с издигнатата върху масата обемиста обременителност, тая съвкупност вече не се мислела като маса, а като отделна мебел, непознат инструмент, който не ставал за употреба. Дехуманизирана маса, която не служела за нищо, не била буржоазна, не била рустик, нито селска, нито кухненска, нито работна. Която не се поддавала на нищо, отбранявала се, отказвала да служи за нещо полезно и за общуване. В нея имало нещо погребано, вкаменено. Напомняла за някакъв спрял мотор."
Тук, както и другаде, същественото са мерните единици: квантификация на писането. Няма различие между онова, за което говори една книга, и начина, по който тя е направена. Следователно една книга няма и обект. Като уредба, тя самата е просто свързана с други уредби, по отношение на други тела без органи. Никога няма да се питаме какво иска да каже една книга, означавано или означаващо, няма да се стремим да разберем нещо в някоя книга, а ще се питаме с какво тя функционира, в свръзка с какво заставя или не да протичат интензивности, в какви множества въвежда и метаморфозира своето собствено множество, с какви тела без органи заставя да се сближава нейното тяло без органи. Книгата съществува само чрез външното и външно. Така че, след като една книга е малка машина, то в какво отношение – на свой ред измеримо – е тази литературна машина с една военна машина, с една любовна машина, с една революционна машина и т.н., както и с една абстрактна машина, която води до всички тях?
Една машина-орган е скачена с една машина-източник: едната излъчва някакъв поток, който другата прекъсва. [...]Нещо се произвежда: машинни ефекти, а не метафори.
Навсякъде произвеждащи или желаещи машини, шизофреничните машини, целият родов живот: аз и не-аз, външно и вътрешно вече не значат нищо. […] След като е налице някакъв ефект, каква машина може да го произвежда? И след като е налице някаква машина, тя за какво може да служи?
При шизофренията е точно като при любовта: не съществува никаква шизофренична специфика или същност, шизофренията е вселената на произвеждащите и възпроизвеждащи желаещи машини , първичното универсално производство като „същностна реалност на човека и природата”.
Желаещите машини са бинарни машини, с бинарно производство или асоциативен режим; винаги една машина е съединена с друга. [...]...бинарната серия е линейна във всички посоки.
Не можем да се задоволим с идеалистическата категория изразяване. Не можем, не трябва и да помисляме да опишем шизофреничния обект, без да го свържем спроцеса на производство.
Необичайното предаване на задържани [extraordinary rendition] е нелегална практика, използвана от администрацията на Буш като част от т. нар. „война срещу тероризма” [“war on terror”]. Tя включва арестуването на хора от други националности, заподозрени във връзки с терористични организации и тяхното последващо пренасяне и задържане в ръководени от ЦРУ тайни затвори ["black site" prisons] извън територията на САЩ или в ръководени от разузнавателните служби на други страни като Йордания, Сирия, Египет или Мароко, където те биват задържани без поръчение и съдебен процес и разпитвани без законови ограничения. Веднъж задържани, тези хора преживяват неизразим ужас – често задържани в мизерни условия, много от тях биват разпитвани чрез мъчения, като "фалшиво давене" [waterboarding], побои, крайна изолация и психологически издевателства.
"Случаят Масри" се превърна в политически въпрос и бреме за немско-американските отношения; департаментите на немските държавни агенции и тайни служби също се изправиха пред редица деликатни въпроси.
Всичко това започва съвсем „неполитически”. След скарване със съпругата си, ХАЛЕД ЕЛ-МАСРИ решава, че се нуждае от няколко дни сам със себе си, така че роденият в Ливан германец предприема пътуване с автобус до Македония. На 31-ви декември 2003 той започва своето кошмарно пътъшествие. На сръбско-македонската граница той е издърпан от автобуса от граничните служители; задържан е в Скопие за три седмици, преди да бъде предаден на агентите на ЦРУ, които го упояват и със самолет го отвеждат в таен американски затвор в Кабул, Афганистан.
За четири месеца той е затворен в мръсно мазе и разпитван за неговите предполагаеми връзки с терористи. Дават му престояла вода и храна с изминал срок на годност. Поради това, в знак на протест, той гладува почти до смърт; след пет седмици гладна стачка, той е нахранен насила през носа. Тогава неговите американски похитители най-сетне си дават сметка, че са направили грешка; те захранили ел-Масри и със самолет го изпратили обратно вкъщи.
При завръщането си в Германия той открива, че неговата съпруга и четирите им сина са изчезнали. Като не получили за пет месеца никакъв знак, че той е жив, те се завърнали в Ливан.
В отвличането на Халед ел-Масри няма нищо изключително. През последните години наяве излязоха десетки подобни случаи. Поради това известната агенция за граждански права, Американско обединение за граждански свободи, завежда дело в Американския съд от името на ел-Масри. Делото е срещу бившия директор на ЦРУ Джордж Тенет и срещу авиокомпанията, въвлечена в отвличането. Aгенцията за граждански права желае да използва този сравнително добре документиран случай, за да прекрати практиката на ЦРУ на така нареченото „предаване” или отвличането и отвеждането на заподозренив тероризъм в чужди държави.
Според подадения иск, агентите на ЦРУ още след няколко дни си дали сметка, че са отвлекли, задържали под арест и разпитвали един невинен човек. Информирали са Джордж Тенет, бившия директор на ЦРУ, за грешката, но въпреки това нелегалното лишаване от свобода и нечовешкото отношение към ел-Масри продължило с месеци.
Съдът прекратява делото с аргумента, че интересите на един индивид не могат да бъдат причина за застрашаване държавните интереси, тъй като по-нататъшното разследване по случая би наложило разкриването на важна информация, касаеща сигурността на държавата.
Спектакълът ОТВЛИЧАНЕ ще бъде представен отново пред публика извънредно, само на 7-ми декември (понеделник) от 19.00 и 20.30 ч.
Поради ограничения брой места ви молим да закупите своя билет предварително или да резервирате място на телефони (+359 2) 988 81 88 (+359 885) 82 85 32 или всеки работен ден от 15.00 до 21.00 ч. в Център за култура и дебат „Червената къща”, ул. „Любен Каравелов” 15
CIA's Harsh Interrogation Techniques Described Sources Say Agency's Tactics Lead to Questionable Confessions, Sometimes to Death
By BRIAN ROSS and RICHARD ESPOSITO Nov. 18, 2005
Harsh interrogation techniques authorized by top officials of the CIA have led to questionable confessions and the death of a detainee since the techniques were first authorized in mid-March 2002, ABC News has been told by former and current intelligence officers and supervisors.
They say they are revealing specific details of the techniques, and their impact on confessions, because the public needs to know the direction their agency has chosen. All gave their accounts on the condition that their names and identities not be revealed. Portions of their accounts are corrobrated by public statements of former CIA officers and by reports recently published that cite a classified CIA Inspector General's report.
Other portions of their accounts echo the accounts of escaped prisoners from one CIA prison in Afghanistan.
"They would not let you rest, day or night. Stand up, sit down, stand up, sit down. Don't sleep. Don't lie on the floor," one prisoner said through a translator. The detainees were also forced to listen to rap artist Eminem's "Slim Shady" album. The music was so foreign to them it made them frantic, sources said. Contacted after the completion of the ABC News investigation, CIA officials would neither confirm nor deny the accounts. They simply declined to comment.
The CIA sources described a list of six "Enhanced Interrogation Techniques" instituted in mid-March 2002 and used, they said, on a dozen top al Qaeda targets incarcerated in isolation at secret locations on military bases in regions from Asia to Eastern Europe. According to the sources, only a handful of CIA interrogators are trained and authorized to use the techniques:
1. The Attention Grab: The interrogator forcefully grabs the shirt front of the prisoner and shakes him.
2. Attention Slap: An open-handed slap aimed at causing pain and triggering fear.
3. The Belly Slap: A hard open-handed slap to the stomach. The aim is to cause pain, but not internal injury. Doctors consulted advised against using a punch, which could cause lasting internal damage.
4. Long Time Standing: This technique is described as among the most effective. Prisoners are forced to stand, handcuffed and with their feet shackled to an eye bolt in the floor for more than 40 hours. Exhaustion and sleep deprivation are effective in yielding confessions.
5. The Cold Cell: The prisoner is left to stand naked in a cell kept near 50 degrees. Throughout the time in the cell the prisoner is doused with cold water.
6. Water Boarding: The prisoner is bound to an inclined board, feet raised and head slightly below the feet. Cellophane is wrapped over the prisoner's face and water is poured over him. Unavoidably, the gag reflex kicks in and a terrifying fear of drowning leads to almost instant pleas to bring the treatment to a halt.
According to the sources, CIA officers who subjected themselves to the water boarding technique lasted an average of 14 seconds before caving in. They said al Qaeda's toughest prisoner, Khalid Sheik Mohammed, won the admiration of interrogators when he was able to last between two and two-and-a-half minutes before begging to confess.
"The person believes they are being killed, and as such, it really amounts to a mock execution, which is illegal under international law," said John Sifton of Human Rights Watch.
The techniques are controversial among experienced intelligence agency and military interrogators. Many feel that a confession obtained this way is an unreliable tool. Two experienced officers have told ABC that there is little to be gained by these techniques that could not be more effectively gained by a methodical, careful, psychologically based interrogation. According to a classified report prepared by the CIA Inspector General John Helgerwon and issued in 2004, the techniques "appeared to constitute cruel, and degrading treatment under the (Geneva) convention," the New York Times reported on Nov. 9, 2005.
It is "bad interrogation. I mean you can get anyone to confess to anything if the torture's bad enough," said former CIA officer Bob Baer.
Larry Johnson, a former CIA officer and a deputy director of the State Department's office of counterterrorism, recently wrote in the Los Angeles Times, "What real CIA field officers know firsthand is that it is better to build a relationship of trust … than to extract quick confessions through tactics such as those used by the Nazis and the Soviets."
One argument in favor of their use: time. In the early days of al Qaeda captures, it was hoped that speeding confessions would result in the development of important operational knowledge in a timely fashion.
However, ABC News was told that at least three CIA officers declined to be trained in the techniques before a cadre of 14 were selected to use them on a dozen top al Qaeda suspects in order to obtain critical information. In at least one instance, ABC News was told that the techniques led to questionable information aimed at pleasing the interrogators and that this information had a significant impact on U.S. actions in Iraq.
According to CIA sources, Ibn al Shaykh al Libbi, after two weeks of enhanced interrogation, made statements that were designed to tell the interrogators what they wanted to hear. Sources say Al Libbi had been subjected to each of the progressively harsher techniques in turn and finally broke after being water boarded and then left to stand naked in his cold cell overnight where he was doused with cold water at regular intervals.
His statements became part of the basis for the Bush administration claims that Iraq trained al Qaeda members to use biochemical weapons. Sources tell ABC that it was later established that al Libbi had no knowledge of such training or weapons and fabricated the statements because he was terrified of further harsh treatment. "This is the problem with using the waterboard. They get so desperate that they begin telling you what they think you want to hear," one source said.
However, sources said, al Libbi does not appear to have sought to intentionally misinform investigators, as at least one account has stated. The distinction in this murky world is nonetheless an important one. Al Libbi sought to please his investigators, not lead them down a false path, two sources with firsthand knowledge of the statements said.
When properly used, the techniques appear to be closely monitored and are signed off on in writing on a case-by-case, technique-by-technique basis, according to highly placed current and former intelligence officers involved in the program. In this way, they say, enhanced interrogations have been authorized for about a dozen high value al Qaeda targets -- Khalid Sheik Mohammed among them. According to the sources, all of these have confessed, none of them has died, and all of them remain incarcerated.
While some media accounts have described the locations where these detainees are located as a string of secret CIA prisons -- a gulag, as it were -- in fact, sources say, there are a very limited number of these locations in use at any time, and most often they consist of a secure building on an existing or former military base. In addition, they say, the prisoners usually are not scattered but travel together to these locations, so that information can be extracted from one and compared with others. Currently, it is believed that one or more former Soviet bloc air bases and military installations are the Eastern European location of the top suspects. Khalid Sheik Mohammed is among the suspects detained there, sources said.
The sources told ABC that the techniques, while progressively aggressive, are not deemed torture, and the debate among intelligence officers as to whether they are effective should not be underestimated. There are many who feel these techniques, properly supervised, are both valid and necessary, the sources said. While harsh, they say, they are not torture and are reserved only for the most important and most difficult prisoners.
According to the sources, when an interrogator wishes to use a particular technique on a prisoner, the policy at the CIA is that each step of the interrogation process must be signed off at the highest level -- by the deputy director for operations for the CIA. A cable must be sent and a reply received each time a progressively harsher technique is used. The described oversight appears tough but critics say it could be tougher. In reality, sources said, there are few known instances when an approval has not been granted. Still, even the toughest critics of the techniques say they are relatively well monitored and limited in use.
Two sources also told ABC that the techniques -- authorized for use by only a handful of trained CIA officers -- have been misapplied in at least one instance. The sources said that in that case a young, untrained junior officer caused the death of one detainee at a mud fort dubbed the "salt pit" that is used as a prison. They say the death occurred when the prisoner was left to stand naked throughout the harsh Afghanistan night after being doused with cold water. He died, they say, of hypothermia.
According to the sources, a second CIA detainee died in Iraq and a third detainee died following harsh interrogation by Department of Defense personnel and contractors in Iraq. CIA sources said that in the DOD case, the interrogation was harsh, but did not involve the CIA.
The Kabul fort has also been the subject of confusion. Several intelligence sources involved in both the enhanced interrogation program and the program to ship detainees back to their own country for interrogation -- a process described as rendition, say that the number of detainees in each program has been added together to suggest as many as 100 detainees are moved around the world from one secret CIA facility to another. In the rendition program, foreign nationals captured in the conflict zones are shipped back to their own countries on occasion for interrogation and prosecution.
There have been several dozen instances of rendition. There have been a little over a dozen authorized enhanced interrogations. As a result, the enhanced interrogation program has been described as one encompassing 100 or more prisoners. Multiple CIA sources told ABC that it is not. The renditions have also been described as illegal. They are not, our sources said, although they acknowledge the procedures are in an ethical gray area and are at times used for the convenience of extracting information under harsher conditions that the U.S. would allow.
ABC was told that several dozen renditions of this kind have occurred. Jordan is one country recently cited as an "emerging" center for renditions, according to published reports. The ABC sources said that rendition of this sort are legal and should not be confused with illegal "snatches" of targets off the streets of a home country by officers of yet another country. The United States is currently charged with such an illegal rendition in Italy. Israel and at least one European nation have also been accused of such renditions.
Моето име „ел-Масри” е популярно име в Ливан, страната, в която съм роден; то просто значи „египтянина”.
Немски гражданин. Роден на 29.06.1963 г.
През 1985 аз избягах от гражданската война и ми бе дадено убежище в Германия. Немски гражданин съм от 1995 г.
Женен. Сега имам пет деца, преди отвличането родени бяха четири от тях. Най-малкият сега е на два месеца. Аз съм шофьор на камион.
Или по-скоро бих дал всичко да си върна работата като шофьор на камион или в търговията с автомобили. В момента съм без работа. Изпратих десетки молби, но до момента без никакъв успех.
* * *
Моята история започна на 31 декември 2003 година.
Не беше лесно време за мен, тъй като бях безработен; исках няколко дни да остана насаме, за да се измъкна от напрегнатите отношения в семейството. Спонтанно реших да отпътувам някъде навън и реших да отида в Македония ...
... страна, която се намира между Германия и родината ми, Ливан; купих си билети за автобус.
Стигнахме сръбско-македонската граница на 31 декември 2003. Шофьорът на автобуса събра всички паспорти за проверка.
Той се върна няколко минути по-късно с паспортите и те бяха върнати на всички пътниците с изключение на моя; той ми каза, че митничарите искали да ме видят.
Тогава ми каза да взема чантата си с мен, тъй като те щели да продължат пътуването; това щяло да отнеме известно време.
* * *
Аз бях задържан да чакам на границата три часа, преди да бъда отведен в една стая; там бях разпитан от двама цивилни полицаи, въоръжени с пистолети.
Той ме попита дали познавам някоя ислямска организация като Мюсюлманско братство или ал-Кайда или някоя благотворителна организация като ал-Харамайн или Ислямско освобождение. Тогава ме попитаха дали не познавам някой, който дарява пари на тези организации, дали съм посещавал джамията в Улм, колко хора я посещават и от какава националност са те, дали познавам някакви ислямисти или екстремисти, там откъдето идвам, дали това е моят паспорт. Това продължи до 10 вечерта.
След седем часа на границата аз бях изведен навън, където група хора чакаха до няколко коли. Бях отведен в хотел. Двама мъже ме преведоха бързешком до асансьора през фоайето и ме отведоха в стая на петия етаж. Очаквах да напуснат стаята.
Тогава ги попитах: „Тук ли възнамерявате да останете?” След което той каза: „Да, можеш да спиш, ако си изморен. Ние оставаме тук.” Тогава попитах: „Под арест ли се намирам?” А той отговори: „Не. Да виждаш някъде белезници?”
Мъжете претърсиха багажа ми. На този етап аз все още вярвах, че е станало някакво недоразумение.
Разпитът на границата беше направен на английски.
Аз говоря много лош английски, може би съм се изразил зле.
По-късно и през следващите два дни дойдоха и други мъже.
Бях подложен на кръстосан разпит за няколко часа и разпитван за конкретни хора в Улм.
До този момент бях помолил за свързване с немското посолство или за преводач, тъй като моя английски е беден и се състои само от няколко думи. Само с тях трудно можех да комуникирам. Но те ми отказаха всякакво съдействие.
През целия ден трима въоръжени мъже обкръжават леглото ми. Позволено ми е да го напускам, само за да отида до тоалетна. Дори и там не ме оставят без надзор. Всички завеси са спуснати през цялото време. Мога да хвърля само бегъл поглед към града, когато стаята се проветрява. По-късно, по описанието ми ще се разбере, че съм бил задържан в Скопие.
След седмица търпението ми се изчерпа и аз се опитах да отида до вратата. Мъжете опряха пистолетите си в слепоочията ми и ми закрещяха да се върна в леглото.
Разбрах, че положението ми е сериозно. Те не биха се поколебали да стрелят. Така че аз се върнах до леглото.
* * *
След десет дни шефът смени тактиката като ми предложи сделка.
Попитах го: „И каква е сделката?” След което той ми каза да призная, че съм свързан с ал-Кайда. Тогава нямало да стоя в Скопие повече, щял съм да бъда качен на самолет и изпратен обратно в Германия.
Аз казах: „Няма да кажа това.” Ако той иска да ме върне в Германия, той може да го направи по всяко време, но без да казвам, че съм свързан с ал-Кайда.
Няколко пъти той даде всичко от себе си, за да ме убеди. Всеки път аз отказвах.
Те използваха други трикове, за да опитат да ме накарат да дам признания за показанията, които те желаеха. Трябваше да призная, че съм египтянин и че съм бил в Афганистан. „Зад вратата има един човек” - беше ми казано, - „който те е видял там.”
„Да го повикаме ли вътре?” Аз казах: „Защо не? Поканете го да влезе.” Не влезе никой. Покашляния.
Три седмици след моето арестуване ми беше казано, че на следващия ден със самолет ще бъда върнат обратно в Германия.
На следващия ден моите охранители дойдоха с видео камера. Един от тях ми каза да застана до стената, да кажа цялото си име и след това да кажа, че съм добре, умствено и физически. Аз го попитах за какво им е нужно това. Той отговори: „Шефът го иска!”
* * *
След 23 дни в Македония аз бях отведен от хотела. Сложиха ми белезници и превръзка на очите. Шумовете, които чувах, ме навеждаха на мисълта, че са ме откарали на летището. Бях отведен в една стая.
Тогава вратата се затвори и аз започнах да получавам удари от всички страни. Дрехите ми бяха разпрани с остри инструменти и смъкнати от мен.
Направих всичко възможно, за да се защитя, когато се опитаха да разкъсат бельото ми, но те станаха още по-груби. Чух ги да правят снимки.
Смениха превръзката на очите ми, успях да забележа седем маскирани мъже. Облякоха ми анцуг и с колан стегнаха ръцете ми зад врата. Тогава ми сложиха тапи на ушите и наушници. Накрая на главата ми бе сложен чувал.
Влачиха ме около стотина метра до един самолет. 15 стъпала нагоре, помня това. Тогава бях хвърлен на пода и упоен чрез инжекция в рамото.
Аз изгубих съзнание скоро след инжекцията и не знаех нищо повече за това какво се случва.
* * *
След кацането, аз бях хвърлен в багажника на една кола. Пътувахме около четвърт час.
Извадиха ме и ме смъкнаха по някакво стълбище; след няколко стъпки бях повален на пода и ритан по гърба, главата и раменете. Тогава бях освободен от белезниците. След това вратата се затвори и те си отидоха.
След няколко часа сън се събудих в малка, мръсна стая. През малко прозорче можех да видя хора в афганистанско облекло.
Тогава разбрах, че съм в Афганистан.
Попитах затворника в килията, съседна на моята: „Къде се намираме?”
„В Кабул сме”, отговори той.
Затворниците преди мен бяха издраскали стените на килията с датите на арестите си и гладни стачки. Били са от Ирак, Пакистан и Йемен. По стените също така бяха издраскани строфи от Корана и молитви.
По късно същата нощ четирима мъже, маскирани в черно, ме отведоха в стаята за разпит.
Там бях накаран да сваля всичките си дрехи. Те направиха снимки, взеха ми кръвна проба; дадох и уринна проба също така. Имаше американски лекар, а един арабин с палестински акцент ни превеждаше.
* * *
На следващия ден седем маскирани мъже ме завлякоха обратно в стаята за разпит. Бях избутан до стената и ми крещяха. Един американец вече чакаше.
Той ме попита: „Знаеш ли защо си тук?” Аз му отговорих, че точно това е нещото, което искам да разбера. Той каза: „Намираш се в страна без закони. Никой не знае къде се намираш Знаеш ли какво означава това?” „Да, знам”, отговорих аз. След което той каза: „Можеш да прекараш тук двайсет години или дори може да бъдеш заровен тук и никой няма да разбере за това.”
Бях отведен обратно в страшно мръсната килия. Тя беше 2 ½ на 3 ½ метра широка. В нея имаше мръсна синтетична подова настилка, изцапано одеяло и пластмасова тоалетна чиния.
Не ти е разрешено да ходиш до тоалетна, когато си поискаш. По-късно ще ти разрешат да се освободиш в тоалетната. В килията нямаше нищо друго.
Изцапаното одеало осигурява малка защита от зверския студ. На два пъти навън дори валеше сняг.
Всеки път, когато се опитам да заспя, не мога, защото е твърде студено. Ако седна се чувствам ужасно изморен, ще ми се да поспя. Но не мога да спя, защото е студено.
Всякакво общуване с другите затворници беше строго забранено. Никога не ни беше разрешено да излезем на въздух и нямаше нищо, което да ни занимава.
Няма с кого да си говориш. Седиш в ъгъла, мислиш, докато се измориш, опитваш се да заспиш, но не можеш да го направиш просто с натискане на копчето. Спал си достатъчно поне за следващите десет години. Така че просто продължаваш да умуваш над цялата история. Понякога те обеземат ярост, агресия и горчивина.
Но най-лошото от всичко бяха храната и напитките.
Когато в началото бях оставен в килията, бях много жаден; никога до сега не съм бил толкова жаден през живота си. В ъгъла имаше бутилка с вода. Отдалеч можех да подуша, че е мръсна, като от някой аквариум.
Тогава помолих охраната за някаква питейна вода. Той посочи бутилката. Тогава аз казах: „Не става за пиене.” А той ми отвърна: „Или ще пиеш от тази, или няма да пиеш изобщо.” Аз стиснах носа си и отпих глътка. Остатъчния вкус продължаваше повече от час и аз трябваше да повърна. Но в стомаха ми нямаше нищо. Това се повтаряше всеки ден.
Дадоха ни да глозгаме пилешки кости, останки от храна; те просто бяха сварени във вода и ни бяха дадени с коричка хляб. Понякога ни даваха ориз с отдавна минал срок на годност.
Оплаквах се от това лошо отношение при всеки разпит. „Това не е наш проблем, кажи на афганистанците”, беше всичко, което американците отговориха. Но афганистанците нямаха никакви самолети, с които да транспортират до тук хора от Европа.
* * *
На няколко пъти исках позволение да се свържа с немските власти. Това всеки път ми бе отказвано.
През тези първи седмици аз бях разпитван четири пъти. Винаги присъстваха двама американци, психолог и началника на затвора. Те винаги задаваха едни и същи въпроси: какво съм правил в Македония, дали познавам някакви екстремисти, дали познавам някой, който дарява пари на ислямистките организации. „Не познавам никого”, отговарях аз.
По-късно, след около месец в Афганистан, аз бях разпитван интензивно за Улм и Ной-Улм [немски градове], за Домът на културите [Multikulturhaus], за ИИЦ (Ислямския информационен център) в Улм, за д-р Юсуф, за Реда Сеям и какво се е случило в Домът на културите. Кой какво е направил? Какво е било проповядвано на петъчните молитви? Такива въпроси.
* * *
В затвора имаше десетки затворници: от Йемен, Саудитска Арабия, Ирак, Афганистан и Пакистан. Ние бяхме строго изолирани един от друг, но си оставяхме тайни съобщения в тоалетната. Какво се е случило с другите затворници и други подобни. През нощта, щом охраната се отстраняваше, имахме възможност да говорим едни с други през коридора. Решихме на 5-ти март 2004 да започнем гладна стачка.
Също така изхвърлихме бутилките си и отказахме да приемем вода.
Повечето от затворниците бяха затворени от дълго време и бяха в лоша физическа форма; след седмица те трябваше да се откажат от гладната стачка. Освен мен, само един пакистанец продължи.
* * *
Някои от нашите другари са били жестоко измъчвани в други затвори, държани от американци. В така наречения „Тъмен затвор” например:
Затворът е под земята, някъде в Афганистан. Непрекъснато е тъмно и по 24 часа на ден звучи силна музика, от този вид, който наистина започва да ти лази по нервите...
...рап музика, възхваляваща Америка и Израел, осмиваща Аллах и Мохамед.
Обитателите са провесени от тавана на ръцете си с крака висящи под тях, чисто голи през студения сезон. По пет дни те не получават нищо за ядене или пиене.
Затворниците ми казаха, че след пет дни и нощи, краката им били лошо подути, китките им били протрити до кръв от веригите. Когато в края на краищата ги освобождавали, те падали на земята като торби.
Един другар, затворник от Танзания, ни каза, че американски агенти са го заключили в куфар.
В съвсем малък, така че той бил целият превит. Куфарът миришел и те го заключили в него за дълго. Вонята и липсата на пространство го накарали да повърне. Едва тогава го измъкнали навън. След това отново вътре и така нататък...
Избиха му зъбите. Имаше рани по главата, ръката му беше счупена на три места и не му беше оказана помощ. Умствено той вече беше развалина. Не спираше да удря главата и тялото си в стената – можех да го чуя в килията му. Продължавах да го чувам и се опитвах да го успокоя, някак си да му помогна.
Другият от Пакистан беше болен. През цялата нощ го чувах как стене, беше неспособен да стане от леглото; не му бе дадено нищо, нито лекарство, нито посещение на лекар, нищо.
Танзаниецът пикаеше кръв и никой не обърна внимание.
„Човекът от Танзания” бил Лаид Саиди. 43-годишният мъж ръководил ислямистката благотворителна организация „Ал Харамайн” в Танзания. През май 2003-та Лаид Саиди е доведен в Афганистан, където е задържан и измъчван в продължение на 16 месеца без изобщо някога да е бил обвинен.
В затвора той се запознава с Халед ел-Масри и останалите. Арестуваните запомнили телефонните си номера и си обещали един на друг да информират близките на останалите, веднага щом някой от тях бъде пуснат на свобода.
„Ню Йорк Таймс” беше първото издание извело наяве случая на Саиди през юли 2006-та. Използвайки запомнените от ел-Масри номера, „Ню Йорк Таймс” успява да издири и други затворници. Междувременно двама пакистанци са преместени в Гуантáнамо.
След няколко месеца в затвора, разпитващите предоставили аудиозапис на разговор с Лаид Саиди, „човекът от Танзания”, и бе доказано, че подозренията срещу него се основават на недоразумение.
От подслушан телефонен разговор с неговия брат американците помислили, че той говори за купуването на самолети, когато в действителност те всъщност говорят за купуването на автомобилни гуми.
Аз бях щастливец; имах висока температура само веднъж. Но през цялото време имах главоболие и пристъпи на световъртеж. Гладната стачка ми причини треперене и проблеми със зрението.
Между нас, затворниците, имаше удивителна солидарност. Всички се подкрепяхме.
За да започна отнякъде, когато имах само едно одеало, казах: „Тук е невъзможно да се спи”. Единият от затворниците умоляваше охраната хиляди пъти да ми даде одеалото си. И той го направи, въпреки че самият той се нуждаеше от него. Да, те наистина бяха добри хора.
Дик Марти говори за световната мрежа на паяка. През юни 2006-та швейцарският парламентарист представи пред Съвета на Европа възложения му доклад, относно затворите на ЦРУ и тайния самолетен транспорт за затворници в Европа. Случаят на ел-Масри му предостави идеалното развитие на такъв случай, за да разобличи практиките на ЦРУ.
Докато европейците правят всичко възможно да се противопоставят на заплахата, на която тероризмът изложи съществуващите законови структури, казва се в доклада, Съединените американски щати са развили идеи, които целят да поставят и да изнесат борбата с тероризма извън законово определената рамка.
Дик Марти обвини четиринайсет европейски държави, Германия включително, в толериране на американски практики, нарушаващи човешките права.
На 23-тия ден от тяхната гладна стачка, американците слючили сделка с пакистанеца. Той се съгласил да прекрати своята гладна стачка и получил добра храна, прясна вода и книги за четене, преди да бъде преместен в по-добър затвор.
При мен никой не дойде.
Никога не бих се съгласил на подобна сделка.
След 24 дни гладна стачка аз започнах да крещя с цяло гърло през прозореца на килията, обиждайки американците. Един или двама души се струпаха пред прозореца ми. Аз се опитах да привлека вниманието им и се молех за помощ. Един човек обеща, че ще се погрижи, за това да ми осигури разговор с началника на затвора. Когато следващите два дни не се случи нищо, аз отново започнах да крещя. Тази вечер бях отведен в стаята за разпити.
Началникът на затвора ми каза, че според него мястото ми не е тук и поради това вече е писал до Вашингтон. После ме попита защо правя гладна стачка. Казах му, че е поради лошото отношение; поради храната, водата и поради това, че тук нямаме права от никакъв вид, а аз дори не знам защо съм задържан. Тогава той ме попита: „Тогава какво искаш, за да прекратиш тази гладна стачка?” Тогава му казах, че той има четири възможни посоки на действие:
Или да гладувам до смърт, или той да ме освободи незабавно, или да ми бъде позволено да говоря с немски служител, който може да установи какво се случва без да бъде повлиян от никого, или да бъда отведен и проверен пред Американския съд. Той отговори, „Това аз не мога да реша.” Той щял да предаде моите условия на Вашингтон.
Според „Уошингтън Поуст” проверката на паспорта на ел-Масри в главната квартира на ЦРУ потвърдила неговата автентичност. ЦРУ си дало сметка, че отвличането на немеца е било грешка.
Защо сега?
Част от служителите били за директно влизане в контакт с немските власти, други били против това и предложили ел-Масри да бъде отведен със самолет в Македония и там да бъде освободен.
„Няма да има никакви доказателства; никакъв самолетен билет; нищо. Малко шум в пресата – тогава това ще е всичко. Никой не би му повярвал.”
Когато шефът на ЦРУ, Тенет, бил информирам по въпроса, той обсъдил различните възможности със своите началници в правителството. Кондълиза Райс, по това време съветник на Буш по въпросите на националната сигурност, трябвало да информира немците.
„Не можехме да рискуваме Президентът да лъже немския канцлер, въпросът трябваше да излезе наяве”, спомня си един от преките участници.
Взето е решение американския посланик в Германия да информира министърът на вътрешните работи на Германия, Шили.
На 35-тия ден от моята гладна стачка аз вече не можех да ставам. Когато трябваше да се уринирам, аз просто използвах бутилката, тъй като не можех да се изправя. Виждах само черни петна, имах силно главоболие и болки в стомаха. Но бях твърдо решен да търпя докрай.
На 37-мия ден началникът на затвора и лекарят ми обещаха, че до три седмици ще бъда освободен. Беше крайно необходимо да ям; тъй като те не можеха да ми дадат гаранция, аз отказах.
Тогава той каза: „ОК, ние имаме и други методи.” Аз му казах да направи каквото счита за правилно. Бях върнат в килията си.
След двайсет минути се появиха четирима маскирани мъже и ми сложиха белезници и вериги. Бях пренесен в стаята за разпити и вързан за стол, докато един от тях държеше главата ми наведена назад.
Тогава лекарят пристигна с тръба с нещо като рог в единия край. През носа ми той напъха тръбата в корема ми и в другия й край изсипа канче – имаше вкус на какао. Усещането беше ужасно.
„Можем да продължаваме да те храним по този начин”, ми каза докторът. „Ще прекратя гладната стачка, ако всички затворници получат по-добра храна”, предложих аз. „Недей да говориш от името на другите, говори само за себе си.”
По-късно ми донесоха книги и храна: рибни консерви, сирене, маслини и бонбони.
Аз възобнових нормален начин на хранене.
* * *
Беше ни позволено четенето на Корана и аз продължих да го препрочитам, периодично казвах молитвите си. В такава ситуация мислиш много повече за Бог, отколкото си някъде навън. Всички пътища са преградени, само този е останал.
Коранът дава известна утеха и помага да минава времето. Някои пасажи са наистина вдъхновяващи.
* * *
Минаха седмици без нищо да се случи, въпреки обещанието за освобождаване.
В един момент, един американски психолог дойде да ме види, като твърдеше, че е дошъл специално от Вашингтон, за да направи това. Той ме попита какво ме безпокои най-много и какво мисля да правя, когато бъда освободен. „ОК, мисля, че скоро ще си навън”, заяви той след час и изчезна.
В началото на май началникът на затвора ми съобщи, че ще имам друг посетител на следващия ден.
За пръв път бях представен без белезници и без обичайното брутално отношение. Бяха ми предложени чай и бисквити. Един немец ме очакваше.
Той каза, че се казва Сам. Беше строен, висок около метър и осемдесет, имаше дълга руса коса и мустаци. Носеше малки очила и говореше със северногермански акцент. Изглеждаше нервен и не знаеше откъде да започне. Подбираше думите си много внимателно (имитира Сам): „Е, нека говорим съвсем открито. За всичко, съвсем честно, напълно открито. Само момент...” Той винаги внимателно обмисляше избора си на думи.
Тогава казах: „ОК, вие знаете кой съм аз, но аз нямам никаква идея кой сте вие. От немските власти ли сте?” Той се обърна към своите американски колеги и след това каза: „Бих предпочел да не отговоря на въпроса ти.”
„Знаят ли немските власти, че съм тук?”, беше следващото, което попитах. „Предпочитам да не дам отговор и на този въпрос.” Аз не бях там, за да задавам въпроси, а само за да давам отговори. Единственото нещо, което тойказа, беше, че жена ми не знае къде съм.
Сам ми задаваше въпроси в протежение на три вечери. Той фактически ме питаше същите неща като американците: за посетителите в джамията в Ной-Улм, дали там има някакви проповедници на омраза, а също и за конкретни хора като Реда Сеям.
В края на последния разпит той каза: „Смятам, че ще бъдеш навън до седмица.”
Това, разбира се, направо ме вбеси. Казваха ми го всеки път. Така че аз му се разкрещях и му казах никога повече да не си показва физиономията тук отново. Като от следващия ден ще възобновя своята гладна стачка, този път няма да чакам толкова дълго. Те в Германия би трябвало да се размърдат.
Тогава той каза: ”Не, не, недейте да възобновявате вашата гладна стачка!” Реших да му дам два дни, така че той да може да продължи разговорите с Германия.
На следващия ден Сам и началникът на затвора потвърдиха с ръкостискане, че до осем дни ще си бъда у дома. Предупредиха ме, че пътуването ще отнеме известно време.
Два дни по-късно Сам дойде до моята килия вечерта, за да ми каже, че пътува за Германия и ме попита дали има нещо, което би могъл да ми донесе от дома.
Не, благодаря, отговорих, нямам нужда от нищо.
Кой беше Сам? От името на немските власти ли е действал той?
Официално тази версия беше яростно отречена. Но съмненията се натрупват.
В края на 2005-та, журналист с добри връзки в тайните служби, изпраща на адвоката на ел-Масри снимка на въпросния агент. Ел-Масри се стресва като вижда снимката: „Това е той!” Той успява да идентифицира Сам на други снимки, а също и на видео.
Полицията организира очна ставка. Десетима мъже с номера в ръцете си трябва да застанат срещу така нареченото „испанско огледало” –огледален прозорец.
Когато полицията включила осветлението, без всякакво затруднение ел-Масри идентифицира номер 6 като Сам. Оказва се, че това е Герхард Леман, полицай от Федералната криминална полиция. Той изглежда много нервен и отрича някога преди да е виждал ел-Масри. Можел да докаже, че по въпросното време не е бил в Афганистан, а във Виена.
Малко след като ел-Масри и неговият адвокат напуснали главното управление на полицията, адвокатът получава SMS със съобщение: „Идентификацията неуспешна.” Ел-Масри и неговият адвокат били озадачени. Според тях идентификацията била успешна.
След проучване на списъците с дежурства Държавната прокуратура отхвърля всякаква възможност въпросният полицай да е Сам.
През юни 2006-та става ясно, че телефоните на двамата, адвоката и неговата съпруга, са били записвани от месеци без те да са билиинформирани. Записването започнало точно в момента, в който започнали да се разпространяват първите слухове, че Сам е бил полицай от Федералната криминална полиция.
На 27-ми май началникът на затвора ме помоли незабавно да престана да ям или пия. Следващата сутрин съм щял да потегля за Германия. Пътуването щяло да отнеме поне 20 часа и аз нямало да имам възможност да ходя до тоалетна.
На следващата сутрин съм отведен до летището. Началникът на затвора и Сам ме чакат.Аз трябва да сменя затворническите си дрехи с моите собствени. Държа пътната чанта, която ми бе взета в Македония. Тогава ме завързват, сложени са ми превръзка на очите, тапи за уши и наушници и ме отвеждат до самолета.
Наушниците убиваха по време на полета. Попитах Сам, дали може да ги сваля. Сам попита американеца преди да ги махне. Сам си говореше с мен по време на полета. „Имаме нов президент сега”, каза ми той.
По-късно ми каза: „Ние сме над Европа сега, но няма да се приземим в Германия, а някъде наблизо. Не ми каза къде. Това щял да бъде моментът, в който пътищата ни се разделят, другите щели да поемат нещата. Трябвало да остана тих, моля; определено съм щял да бъда отведен вкъщи и трябвало да съм търпелив.
Дълго време немското правителство твърдеше, че не е знаело нищо за случая на ел-Масри, докато не получили писмото от неговия адвокат. Все пак след публикуването на една статия във „Уошингтън Поуст”, бившият министър на вътрешните работи, Шили, трябваше да признае, че е бил информиран за отвличането две седмици преди американския посланик.
Твърдеше се, че американският посланик казал на Шили: ”Министре, имам неприятната задача да ви информирам, че нашите тайни служби по погрешка са отвлекли немски гражданин. Моля, запазете това за себе си!”
Когато бил запитан защо не е предал тази информация на разследващите служби, бившият министър на вътрешните работи отговорил: „Аз не съм следовател, работещ за Държавната прокуратура.”
До днес си нямам идея къде се приземихме. Бях отведен в минибус. Не разпознавах езика, който използваха моите стражи. Шест часа по-късно мъжете ми позволиха да изляза от автобуса и ми махнаха превръзката на очите.
Бяхме в планинска местност; беше тъмно. Не трябваше да се обръщам назад, заповядаха мъжете, а да вървя напред, право по пътеката, на която се намирах.
Това беше такова забравено от Бога място, помислих си, че още там ще ме застрелят. Просто вървях.
Пътеката изви рязко надясно след около 400 метра. Пред мен стояха трима мъже в униформи и с „Калашников”, които ми поискаха паспорта.
Той каза: „Тук си нелегално. Ела с нас!” Той посочи с ръката си, ето така. Първата ми мисъл беше: „Тъкмо свършихме там и сега тук всичко започва пак отначало.”
Те ме отведоха до малка административна сграда. По флага бих могъл да кажа, че бяхме в Албания. Разказах на граничаря моята история.
Той просто ми се изсмя.
Исках разговор с немското посолство. „Това не е необходимо”, каза ми командира. ”Ние ще те отведем до Тирана и ти ще можеш да напуснеш страната.”
Около 10 вечерта напуснахме граничния пост и следващата сутрин пристигнахме на летище „Майка Тереза” в Тирана.
Колата спря на около 100 метра от входа на летището. Взеха ми паспорта и 320 евро от моите пари, за да ми купят билет. След четвърт час се върнаха. Казаха, че е време да влизам, очакваха ме.
Движех се заедно с него и ние минахме всички проверки. Той ме придружи до самолета; остана на летището. Тогава отлетяхме за Франкфурт.
През май 2006-та, американския федерален съдия Томас Елис прекратява делото на ел-Масри срещу ЦРУ, което Американската агенция за граждански права бе завела от името на ел-Масри. Разглеждането на делото би довело до подробна обществена преценка на американските практики на „предаване”. В своето решение съдия Елис намеква, че вярва на ел-Масри, но подчертава, че личните интереси на ел-Масри трябва да минат на второ място пред националните интереси в запазването на държавни тайни.
„Нямате ли по-актуална снимка от тази?” Попита ме немският служител по време на паспортния контрол. За всичките пет месеца не бях имал възможност да подстрижа нито косата, нито брадата си; трябваше да си изгризвам ноктите.
„Снимката е актуална, просто изглеждам стар”, отговорих аз.
При показването на лична си карта и шофьорската книжка, аз бях пуснат да премина. Взех влак до Улм.
Стигнах до вкъщи, отворих вратата, а апартаментът беше опакован, всичко беше в кутии. Изглеждаше, че семейството ми е заминало преди известно време. Нямах телефон.
В Домът на културите един познат ме успокои. „Не се притеснявай, жена ти и децата ти се върнаха в Ливан.” След като не съм се обадил със седмици, обезпокоени те отлетели при родителите на жена ми в Ливан. Обадих им се и най-общо им обясних какво се е случило.
И че трябва да се върнат. След по-малко от седмица тя се върна заедно с децата. И това е то.
Никой не знае колко от жертвите на ЦРУ са изчезнали. Можем да допуснем, че по-голяма част никога няма да заговорят открито за това, което им се е случило.
Бях наистина изплашен. Когато се върнах в Германия, не спях в моя апартамент. Дадох си сметка, че те наистина са мислили, че нищо няма да кажа. Сам го намекна многократно. Той каза: „Вие сте достатъчно интелигентен да разберете какво имам предвид.”
Magma Lab is a creative group based in Bulgaria and constantly moving. It is dynamic and flexible multitude. Its mutations take shape in different artistic events and encounters. It atempts to achieve the transformation of the tremendous pressure and the extreme temperatures into ease and fullfilment. The awareness becomes a flame so a joy, a contentment, an art, a beauty. The lab chamber is designed to provoke the awakening of the inner.
/////////////////////////////
Contact: magmalab@gmail.com
00359 885 819 980
Posts
